Заразата „ах!” поболява земи и морета
Марсаскала, Малта, особено за „ Нерви и утехи ”
Преди дванадесет години другарски ангажимент ме води на известния фестивал за българска естрадна ария, в миналото отдаден на Бургас, морето и неговите трудови хора. Посвещението на трудовите хора бе към този момент отстранено, евентуално тъй като на някои им припомня компрометираното, а може би и застрашително разбиране „ работническа класа ”, или просто с цел да не припомня пълзящата тогава и в Бургас безработица. Имаше песни всевъзможни, на сцената в летния спектакъл се изреждаха останалите в сектора звeзди, с подразбиращия се превес на бургаските такива. Харесах една ария, за която още тогава написах в „ Нерви и утехи ” и която не съм не запомнил и до през днешния ден, макар общоизвестно нищожния живот на естрадните части. Сега, надалеч от Бургас, надалеч и от България, греша в интернет и вадя какво съм писал за нея:
„ Песента бе отдадена на съсипването на Черноморието, заграбването му от акулите на бизнеса, затрупването му с бетон и камък, поругаването на сантименталната му душа.
Строят с подобен обсег,
че към този момент, общо взето,
до момента в който кажеш " ах! " -
и няма го морето.
Това, който го е видял с очите си, го разчита безпогрешно. Брегът на юг полека-лека се трансформира в един мегаполис от Емине до Резово. Строени-недостроени нови и нови хотели " отварят гостоприемно порти " всяко лято. Застрашително нагазили в пясъците или тежко надвиснали от скалите, те като че ли настъпват против самото море, закриват го от погледа, с цел да не забележим какво ще създадат и с него. Както горчиво предлага песента - в случай че ти се гледа морето, постави си фототапет. Текстът е на Матей Стоянов и високата школа си споделя думата - проницателен, бляскав, язвителен и в това време някак безгрижно елегичен. Изпяването му на този фестивал бе повече от необичайно – в залата (и даже на сцената!) можеха да се видят лица, които натрупат милиони от погрома над крайбрежието. ”
Когато съм го писал това на бургаския бряг, строителната българска болест не бе стигнала до Малта. Островът пребиваваше в несъмнено разбиране, че образът му, завещан от вековете, има трайна цена и не може да се разменя за никакви нови архитектурни веяния, нито за преходни урбанистични хрумвания. Още с първото ми стъпване тук ме изуми една детайлност: със закон бяха неразрешени скатните покриви! Такава грижа за силуета на локалните градчета, такава законодателна воля ми се видя невъзможна в България, освен за едните покриви, а и за каквото и да е. В този дребен, прегърнат от морето свят, индивидът се опитал и съумял да си сътвори заслон и протекция само от камък: няма дърво, няма от какво тиня да си забъркаш и да изпечеш тухли. Затова пък каменните къщи от време на време наподобяват на изваяния. Така са изпипани и раздвижени фасадите, терасите, прозорците. Любувал съм се на невероятни здания, наподобяващи старинни римски вили – умалени поради неналичието на строителен шир и заради това още по-изящни. След няколко дни към този момент познавах всички постройки по своите безхитростни направления, не се отегчавах да се вглеждам и да откривам прелести, всякога нови за мен. Живеех със съзнанието, че градчето е от дълго време и вечно издигнато. Всъщност спрямо най-старите региони на Малта не бе чак толкоз от дълго време. Но за вечно – да, тъй като бе направено добре.
Имах шанса да си го помисля, въпреки и в последния миг. Много скоро такава мисъл бе към този момент невъзможна. Появиха се нападателни и безмилостни строители, старите къщи се обръщат в купища от камък, издигат се нашенски „ кооперации ”. Не е напълно като да кажеш „ ах ”, само че резултатът в края е същият – няма го морето. Средиземното. Иначе една къща се събаря с месеци, някакви безмилостни къртачки думкат и тресат острова. Той, както аз си го представям, като да е от един-единствен камък – където и да блъска злата машина, трептенията се предават по скалата и лъжичката в чашата с кафето подскача през няколко улици. Това ще продължи незнайно докога – строителният бизнес е неотразимо рентабилен, къщите, които тук по нещо постоянно наподобяват дребни каменни замъци, се предават съвсем без опозиция. Всяко лято броя победените. Всъщност не самите победени – те са към този момент изчезнали, местата им откривам и си припомням за тях.
Пред очите ми е артистичната сивокаменна къща с двете палми и високия ажурен балкон. Върху покрива стоеше древен телескоп с пиринчена тръба, постоянно ориентиран към улицата, в чиито край се съзираше морето. Вероятно цялостният възрастен мъж, който постоянно (ще кажеш денонощно) пушеше пурета зад прозореца на партера, го е употребявал като далекоглед да гледа по какъв начин корабите за момент замръзват като за фотография в лазурния квадрат по пътя си към пристанището. Сега гледката е затапена от високите здания по самия бряг, няма ги и балкона, и телескопа, и стареца. От тази позиция (едната палма е останала) – няма го и морето. Средиземното.
На смешка си приказваме тук за разширяващото се българско строително въздействие върху близки и далечни страни, континенти и острови. В добавка: в Малта набира скорост невиждано пътно строителство, което, както е известно, е най-скоростният способ за асимилиране на европейски пари. Не че пътищата тук бяха изключително годни и качествени, само че толкоз асфалт на една повърхност, по-малка от площта на София, наподобява много съмнително. Просто няма място за разточително проектираните артерии, нито пък в миналото ще има толкоз коли, които да оправдаят техния потенциал. Сякаш като резултат на това мое удивление, тези дни държавното управление излезе с предизвестие, че пътното строителство ощетява обработваемата земя на острова, лишава площи от скъпоценния хумусен пласт, върху който се е приютило храброто локално земеделие. Само за сведение ще напомня, че в Средновековието, когато моряк от пристанал на този бряг транспортен съд желал да слезе на сушата, той трябвало да носи и да съобщи на граничните управляващи... цялостен чувал пръст. Онези времена също са имали свои цели и свои механизми да ги преследват.
В предостатъчно разнебитените ни в последно време показа за Европейския съюз в миналото ние си въобразявахме континент с обща кръвоносна система, с мощно сърце и обединен пулс. Изглеждаше примамливо, а през днешния ден към този момент не. Обменът на неприятни практики, на злокачествени изобретения и на калпава приемственост ми се вижда прекомерно улеснен. По кръвта вървят най-лошите заболявания. Някои от тях ние одобряваме наготово, други пък им предаваме. Такива болести работят неотложно, дето е казано – срутват се цели градове. Ама безусловно се срутват, не преносно. И земята трепери. И Европа със забавяне се замисля. А би трябвало да мисли бързо, тъй като нещата се случват стремително. Докато кажеш ах...
Преди дванадесет години другарски ангажимент ме води на известния фестивал за българска естрадна ария, в миналото отдаден на Бургас, морето и неговите трудови хора. Посвещението на трудовите хора бе към този момент отстранено, евентуално тъй като на някои им припомня компрометираното, а може би и застрашително разбиране „ работническа класа ”, или просто с цел да не припомня пълзящата тогава и в Бургас безработица. Имаше песни всевъзможни, на сцената в летния спектакъл се изреждаха останалите в сектора звeзди, с подразбиращия се превес на бургаските такива. Харесах една ария, за която още тогава написах в „ Нерви и утехи ” и която не съм не запомнил и до през днешния ден, макар общоизвестно нищожния живот на естрадните части. Сега, надалеч от Бургас, надалеч и от България, греша в интернет и вадя какво съм писал за нея:
„ Песента бе отдадена на съсипването на Черноморието, заграбването му от акулите на бизнеса, затрупването му с бетон и камък, поругаването на сантименталната му душа.
Строят с подобен обсег,
че към този момент, общо взето,
до момента в който кажеш " ах! " -
и няма го морето.
Това, който го е видял с очите си, го разчита безпогрешно. Брегът на юг полека-лека се трансформира в един мегаполис от Емине до Резово. Строени-недостроени нови и нови хотели " отварят гостоприемно порти " всяко лято. Застрашително нагазили в пясъците или тежко надвиснали от скалите, те като че ли настъпват против самото море, закриват го от погледа, с цел да не забележим какво ще създадат и с него. Както горчиво предлага песента - в случай че ти се гледа морето, постави си фототапет. Текстът е на Матей Стоянов и високата школа си споделя думата - проницателен, бляскав, язвителен и в това време някак безгрижно елегичен. Изпяването му на този фестивал бе повече от необичайно – в залата (и даже на сцената!) можеха да се видят лица, които натрупат милиони от погрома над крайбрежието. ”
Когато съм го писал това на бургаския бряг, строителната българска болест не бе стигнала до Малта. Островът пребиваваше в несъмнено разбиране, че образът му, завещан от вековете, има трайна цена и не може да се разменя за никакви нови архитектурни веяния, нито за преходни урбанистични хрумвания. Още с първото ми стъпване тук ме изуми една детайлност: със закон бяха неразрешени скатните покриви! Такава грижа за силуета на локалните градчета, такава законодателна воля ми се видя невъзможна в България, освен за едните покриви, а и за каквото и да е. В този дребен, прегърнат от морето свят, индивидът се опитал и съумял да си сътвори заслон и протекция само от камък: няма дърво, няма от какво тиня да си забъркаш и да изпечеш тухли. Затова пък каменните къщи от време на време наподобяват на изваяния. Така са изпипани и раздвижени фасадите, терасите, прозорците. Любувал съм се на невероятни здания, наподобяващи старинни римски вили – умалени поради неналичието на строителен шир и заради това още по-изящни. След няколко дни към този момент познавах всички постройки по своите безхитростни направления, не се отегчавах да се вглеждам и да откривам прелести, всякога нови за мен. Живеех със съзнанието, че градчето е от дълго време и вечно издигнато. Всъщност спрямо най-старите региони на Малта не бе чак толкоз от дълго време. Но за вечно – да, тъй като бе направено добре.
Имах шанса да си го помисля, въпреки и в последния миг. Много скоро такава мисъл бе към този момент невъзможна. Появиха се нападателни и безмилостни строители, старите къщи се обръщат в купища от камък, издигат се нашенски „ кооперации ”. Не е напълно като да кажеш „ ах ”, само че резултатът в края е същият – няма го морето. Средиземното. Иначе една къща се събаря с месеци, някакви безмилостни къртачки думкат и тресат острова. Той, както аз си го представям, като да е от един-единствен камък – където и да блъска злата машина, трептенията се предават по скалата и лъжичката в чашата с кафето подскача през няколко улици. Това ще продължи незнайно докога – строителният бизнес е неотразимо рентабилен, къщите, които тук по нещо постоянно наподобяват дребни каменни замъци, се предават съвсем без опозиция. Всяко лято броя победените. Всъщност не самите победени – те са към този момент изчезнали, местата им откривам и си припомням за тях.
Пред очите ми е артистичната сивокаменна къща с двете палми и високия ажурен балкон. Върху покрива стоеше древен телескоп с пиринчена тръба, постоянно ориентиран към улицата, в чиито край се съзираше морето. Вероятно цялостният възрастен мъж, който постоянно (ще кажеш денонощно) пушеше пурета зад прозореца на партера, го е употребявал като далекоглед да гледа по какъв начин корабите за момент замръзват като за фотография в лазурния квадрат по пътя си към пристанището. Сега гледката е затапена от високите здания по самия бряг, няма ги и балкона, и телескопа, и стареца. От тази позиция (едната палма е останала) – няма го и морето. Средиземното.
На смешка си приказваме тук за разширяващото се българско строително въздействие върху близки и далечни страни, континенти и острови. В добавка: в Малта набира скорост невиждано пътно строителство, което, както е известно, е най-скоростният способ за асимилиране на европейски пари. Не че пътищата тук бяха изключително годни и качествени, само че толкоз асфалт на една повърхност, по-малка от площта на София, наподобява много съмнително. Просто няма място за разточително проектираните артерии, нито пък в миналото ще има толкоз коли, които да оправдаят техния потенциал. Сякаш като резултат на това мое удивление, тези дни държавното управление излезе с предизвестие, че пътното строителство ощетява обработваемата земя на острова, лишава площи от скъпоценния хумусен пласт, върху който се е приютило храброто локално земеделие. Само за сведение ще напомня, че в Средновековието, когато моряк от пристанал на този бряг транспортен съд желал да слезе на сушата, той трябвало да носи и да съобщи на граничните управляващи... цялостен чувал пръст. Онези времена също са имали свои цели и свои механизми да ги преследват.
В предостатъчно разнебитените ни в последно време показа за Европейския съюз в миналото ние си въобразявахме континент с обща кръвоносна система, с мощно сърце и обединен пулс. Изглеждаше примамливо, а през днешния ден към този момент не. Обменът на неприятни практики, на злокачествени изобретения и на калпава приемственост ми се вижда прекомерно улеснен. По кръвта вървят най-лошите заболявания. Някои от тях ние одобряваме наготово, други пък им предаваме. Такива болести работят неотложно, дето е казано – срутват се цели градове. Ама безусловно се срутват, не преносно. И земята трепери. И Европа със забавяне се замисля. А би трябвало да мисли бързо, тъй като нещата се случват стремително. Докато кажеш ах...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ